понеделник, 29 декември 2008 г.

Последните дни на 2008г.

През последните дни напълно занемарих блога си, който пустее още в зародиш.
Но така е - празници. През последните няколко дни или се срещам с приятели и роднини, или се занимавам с едно от следните неща - чета Труман Капоти, гледам филми на поразия /предимно по-стари, но и някои от новите/, работя над една пиеса и съм горе-долу доволен от развитието, което постигнах за няколко дни, слушам музика - основно саундтрака на рок мюзикъла Spring Awakening. И основното ми занимание: май съм влюбен. Повечето ми приятели не ми вярват, най-малкото защото не ми се случва често да стигна до момента, в който да реша, че съм влюбен. Но не виждам причина да ни мисля, че съм влюбен. :-)
Иначе най-после изгледах отново "Закуска в Тифани". Бях го гледал преди десетина години, но си спомнях само отделни моменти и то най-вече визуално. Гледах и "Да вървиш по вода" - интересен израелски филм за вината, болката и прощката, която даваш не на другия, а на самия себе си. Заради самия себе си. И Revolutionary Road на Сам Мендес. Днес дори го обсъдих обстойно с един приятел, който също се занимава с режисура. Колумбиец е, но учи в Ню Йорк.... Трябва да отида да видя Голямата ябълка. Все натам ме влече. Там е Големият театър. Там е центърът на културния живот. Как да не е? Къде другаде можеш да срещнеш поне триста души, чийто живот може да залегне в основата на интересна книга, в рамките на пет минути?! За този филм ще пиша след няколко дни. Искам преди това да прочета и романа, върху който е базиран.
Та това е - филми, книги, любов, малко работа за разнообразие. Това смятам и да правя през последните два дни от годината.

понеделник, 15 декември 2008 г.

Frost/Nixon (2008)





Фрост / Никсън” на режисьора Рон Хауърд по сценарий на драматурга Питър Морган, който адаптира собствената си пиеса, проследява подготовката, задкулисните интриги и самото обширно и скандално интервю на журналиста Дейвид Фрост с 37-мия президент на САЩ Ричард Никсън. Интервю, което Никсън приема като своя шанс за реабилитация и победоносно завръщане в политическия живот, а Фрост – първоначално като дръзка авантюра, поредната прищявка на разглезена телевизионна звезда, а в последствие като първия и последен шанс за сериозна журналистическа кариера. Честно описвано като “clash of wills”, това интервю ме накара да се поразровя и да прочета това-онова за скандала Уотъргейт и личността на Дейвид Фрост. На всеки, който обича политическото кино като мен, препоръчвам „Цялото президентско войнство” (All the Presidents Men, 1976) на режисьора Алън Пакула, което представя разследването, проведено от журналистите Карл Бърнстийн и Боб Удуърд, което довежда до изобличаването на Никсън. Но нека се върна на филма на Рон Хауърд.

Пиесата, която стои в основата на сценария на Морган, беше голям хит на Бродуей преди две години и донесе на Франк Лангела – в ролята на Никсън - престижната театрална награда „Тони”. Трябва да отбележа, че адаптацията на Рон Хауърд ме изненада. Никога не съм харесвал киното, което Хауърд прави – типичен пример е „Красив ум” – филм, който е буквален, претенциозен, изпълнен с манипулативна сантименталност и представен с клиширани визуални средства. Но тук Хауърд прибягва до интересна псевдо-документалност, която ми допада. Но преди всичко се усеща почерка на драматурга Морган, който превърна дребнавата, злободневна тематика на събитията, залегнали в основата на филма „Кралицата”, в един от най-интересните филми на 2006г. Причината за това е невероятният инстинкт на Морган към драматургичния конфликт, който заляга в основата на историите, които разказва. В „Кралицата” той представи сложните взаимоотношения между британската кралица и министър-председателя Тони Блеър в един от най-турбулентните периоди в личния живот на кралското семейство. Тук той представя интервюто на Дейвид Фрост с Ричърд Никсън. Харесва ми начина, по който Морган представя двамата си герои – като сродни души, но не по убеждение, а по принуда. И двамата са аутсайдери – Фрост е журналистът, който никой не взима насериозно, тъй като основно интервюира филмови звезди и води прекалено активен светски живот. Ричард Никсън е компрометиран политик, който не бива съден след скандала Уотъргейт. Интервюто е шансът за реабилитация и на двамата. Позволени са всички средства.

Тук трябва да спомена невероятние актьори – преди всичко Франк Лангела като Никсън. Майкъл Шийн /в ролята на Фрост/ е изключително добър в сцените, които представят подготовката му за интервютата и отчаянието, което го обзема след неуспешните му първоначални опити да изкопчи признание от Никсън, но той се губи в сцените, представящи самите интервюта. На преден план излиза Лангела – с грубия си глас, напрегнатото изражение, първоначално перфектно прикритото безпокойство. Допадна ми и това, че зрителят така и не вижда истинския Никсън – човека Никсън – до самия край на филма. До експлозицията преди и по време на последното интервю и последвалата финална сцена.

Все още съм под влияние на филма и не мога да структурирам мислите си, но безспорно имам и забележки към авторите на филма . Не ми допадна начина, по който бяха представени първите три интервюта на Фрост с Никсън. Липсваше ритъм, наблягаше се на определени моменти. Търсеше се кинематографичния ефект. Дори бих ги нарекъл монтажни трикове, a la Айзенщайн, но им липсваше ритъм, липсваше усещането за напрегнатост, за битка. Хауърд прибягваше и до изключително евтин режисьорски трик, представяйки двата лагера – съветниците на Фрост и Никсън, като двете групи реагираха на казаното от титулярите си. Подобни прехвърляния на топката и дообяснявания на действието пречеха на напрежението, на усещането за безизходица от страна на Фрост и на победоносност от страна на Никсън. Тези сцени разясняваха, но не ме правеха истински съпричастни със ставащото на екрана. Може би точно тези сцени са много по-интересни на сцена – решени като интервю в реално време, търсещи ефектност основно в самия разговор, в актьорската интерпретация. Защото на сцената това, върху което трябва да се акцентира, трябва да бъде подчертано чрез актьорската игра. Тази привидна статичност трябва да бъде преборена с внимателно обмислените движения на актьорите, а и трябва да се обмисли внимателно самия мизансцен. Но дори и на големия екран филмът би спечелил от обръщането на по-голямо внимание на първите три интервюта и липсата на „ремарки”, които дразнят и могат да бъдат приети като един вид подценяване на зрителя.

За разлика от първите три интервюта обаче последното интервю е истински триумф. И то не само за журналисти Дейвид Фрост, а и за режисьора Рон Хауърд. С изключение на няколко неоправдани гледни точки, които отместваха действието от напрежението между Фрост и Никсън – разбирам, че Хауърд е търсил известна „визуална пауза”, но тя можеше да бъде постигната с далеч по-ефектни средства – последното интервю ескалира и това се усеща и в актьорската интерпретация, и във визуалната концепция на Хауърд. Тук искам да отбележа и интересната операторска работа, която използва редица от приомите на телевизията и внимателно борави с различни репортерски техники.

Накрая искам отново да отделя малко време и да похваля Питър Морган. Не само заради невероятния му усет за драматургичен конфликт, за усещането му за плавно и ненатрапчиво създаване на герои, които сякаш действат като всеки жив човек, а не са внимателно създадени литературни герои и макар на моменти да се усеща една дразнеща типажност – основно по отношение на поддържащите действащи лица – в определен момент героите на Мортан надмогват тази си слаба черта. Не на последно място благодарение на страхотния диалог, който не звучи престорени или написано въпреки дългито монолози /страхотен пример е телефонният разговор между Фрост и Никсън/ и ми даде материал за размисъл.

Иска ми се някой ден да поставя „Фрост/Никсън” на българска сцена. Ще бъде предизвикателство. Истинско предизвикателство.

неделя, 14 декември 2008 г.


I don't look like Woody Allen.
Unfortunately I don't.

What can I do to get the sense of Woody Allen, which attracts New Yorker women as nothing else.

First: leave Europe and come to NY. Buy an apartment in Manhattan and walk around in Central Park every morning.

Second: Make people aware of the undenieable fact that you're a genius. Wear glasses. This is helpful. :)

Third: Proclaim the NY cause! NY above all! Broadway! The Statue of Liberty! Central Park! Radio City Music Hall! The museums, the buildings...

Fourth: Read a lot! You should be able to make people feel stupid! This can compensate your not-that-great looks!

Well, I really, really LOVE Woody Allen! No I don't love his films... I LOAFF them... i LUVVV them... I've seen ANNIE HALL so many times... And MANHATTAN... don't get me started. It's my favorite film of the 70's....

Woody, you're the most unlikely hero in the world. And women love you. Please, share your experience! Help us conquer their hearts...

I've got the feeling I know her...


Вчера се говорих с една колежка - бъдещ театрален режисьор. Споменах й за това, че сутринта бях видял плакат за някаква изложба в София. Пътувам си аз в градския транспорт. Рано сутринта. 7.45, 8.00ч. Навън е мокро. Кучешки студ. И точно при един строеж виждам едни огромни, много красиви плакати на Невена Коканова. Едви ли има българин, който не е гледал нейн филм! За мен тя си е абсолютният български актьор. Изключително кинематографично лице. Изпълва кадъра. Не са й нужни реплики, не е нужно движение. Мисля, че точно онова усещане, че я познавам, говори за това каква актриса е.
Ще повторя онова, което написах тогава: Не знам дали ти се е случвало да знаеш, че с определен човек може да не сте се виждали, дори да не сте живели по едно и също време, но да знаеш, че с този човек сте на една дължина на вълната. Това може да е заблуда, но е красива заблуда.

Happy-Go-Lucky или why I am a huge Mike Leigh fan


Интересен творец е Майк Лий. Гледал съм повечето от нещата му, като все още смятам "Тайни и лъжи" ако не за един от най-силните филми, които съм гледал, то поне за един от най-различните. А способността на един режисьор да се отличи от останалите без да прибягва до визуални изблици на псевдо-оригиналност, си е голямо постижение. Къде е тайната му?
Може би в подхода, в стратегията му. При него няма сценарий, няма написан диалог... а той самият не изпада в нервна криза, когато някой от актьорите му реши да се отдалечи на милиметър от първоначалния замисъл за героя си. Не че целият процес е хаотичен. Майк Лий - който между другото изглежда като типично скофтен, устат британец! - дирижира целия цирк... Актьорите се срещат, всеки получава разяснения за историята на героя си, нагласите му и т.нат., след което всички се впускат в дълги репетиции, импровизации, разговори ит.нат. В един момент историята изкристализира и героите заживяват свой собствен живот... Самият подход малко ми напомня на този на Робърт Олтман, само че при Олтман сценарий си има...

Та новият филм на Майк Лий се казва "Happy-Go-Lucky". По традиция главната роля се пада на малко известна британска актриса, която веднага обира половината награди... Този път щастливката е Сали Хоукинс... не сте я чували, но бас държа, че ще се влюбите в нея още на петата минути от филма... Героинята й Попи е детска учителка в Лондон. Живее заедно с най-добрата си приятелка в безумно разхвърлян апартамент... ходи като луда по купони, опитва се да заговори и разсмее и най-големия сухар... запълва дните си с неконвенционално преподаване, страстни уроци по салса и шофьорски курсове... Попи, облечена в шарени дрешки, окичена с всякакви евтини дрънкулки, с разрошена коса и неизменната й усмивка, започва целолуидния си живот като карикатура - тя е онзи свръхоптимист, който ви дразни до мозъка на костите ви... тя е човекът, който коментира всичко около себе си, който иска да си говори с всеки... тя е човекът, който е доволен от всичко... и който харесва живота си такъв, какъвто е...

Е, не всички са като Попи. Пример: инструкторът й по кормуване. Расист, комплексар, издевател. И самотник.

Друг пример: По-малката й сестра, която се е превърнала в скучен буржоа, който се перчи с удобното си социално положение и скучния си живот, като това не й стига, а иска да задуши и съпруга си, сестра си и приятелите си.

Първоначално като че на филма му липсва история. Ставаме свидетели на живота на Попи, смеем се на изцепките й, харесваме оптимизма й, макар от време на време да ни се вижда повърхностна и дори дразнеща... Но в един момент филмът се превръща в едно далеч по-мистично животно... за мен това е филм за нагласата към живота и за това как всеки сам си избира пътя, сам си избира дали иска да бъде щастлив или не... всеки получава равен старт... всеки има опции, между които избира... всеки определя сам пътя си... Попи иска да бъде щастлива и за нея щастието не е химера, а нещо напълно достижимо .... нещо, което се крие още зад ъгъла и не трябва да правиш компромис със себе си, за да го постигнеш... на нея не й пречи да живее в мръсния си апартамент, не й пречи да преподава... напротив, харесва си работата... Но това пречи на другите около нея... на онези, които не усещат живота по същия простичък начин...

Техен проблем...

Това е филмът. Проста историйка. Много емоция. Атмосфера. Филмъ притежава някакво духовито усещане за освободеност, за неограниченост.... за живот... изпълнен е с живот, с енергия, с бодър дух... диалогът е ежедневен, ненатрапчив... героите са хора от плът и кръв... дразнят те... побъркват те... ама ти ги знаеш тези хора.... още повече те дразнят заради това. но си ги харесваш....

А Сали Хоукинск е просто черешката на сладоледа. Изпълнението й е ненатрапчиво, пълно с живот... тя е просто актьорската проекция на филма... не мога да я опиша по друг начин...

Та, както обича да казва Попи, stay happy!
:-)

There is a first time everything



14. декември 2008г., 15:22ч.

Каква глобална промяна в живота ми! Началото на блогърския ми период!

Позволете ми да започна с едно обещание: по-скоро надеждата, че след половин месец все още ще ми е интересно да споделям мислите си в интернет пространството; че ще откривам смисъла в това; че няма да се чувствам прецакан или ограбен по някакъв начин... че все пак ще открия и някой друг приятел...

Тъй като това е първата му публикация, няма да е зле да се представя: казвам се Ростислав, малко над 20, mentally на около пет, пет и половина. Занимавам се с театър, кино и литература. За разнообразие говоря няколко езика. Според едни приятели съм доста себичен, като тази моя себичност се е превърнал в "интересен жест". Така че мисля, че тук може да ми бъде интересно.

За какво смятам за използвам блога си?

Тъй като в момента съм още a rookie из мрачните дебри на театралната режисура, смятам преди всичко да използвам този блог, за да сложа в ред хаотичните си разсъждения по пиесите, над които работя - ще започна с Пирандело, Шекспир, Том Стопард, Кристофър Хамптън, Мартин Макдона и ще видим какво ще стане. Преди всичко смятам да публикувам разсъжденията си по отношение на герои, структура, визуална концепция на пиесите и т.нат.

Другата ми страст - фотография. Скорошна страст между другото.
Та може да публикувам някои от нещата, които съм снимал или просто да записвам някои мисли върху работата на фотографи, които ме вълнуват по някакъв начин.

Занимавам се и с кино и в момента разработвам една идея за късомтражен филм. Иска ми се да отделям и място, за да споделям това-онова за филмите, които съм гледал и които са ми направили впечатление.


Това е засега.
Stay happy!